Тази есен в много български градове се чества тържествено 100-годишнината от началото на Балканските войни, в резултат на които македонската земя беше разкъсана и разделена между нейните съседи. Не свободата на брата роб беше целта на младите балкански хищници, а откъсването на по-голямо парче от балканските територии, намиращи се под османска власт. В своя труд „Погромите на България”, издаден в София през 1930 г., Българският политик Петър Тодоров посочва какви свои приоритетни цели всъщност е преследвала България при подготовката на Балканската война от 1912 година: „Автономията на Македония никога не е лежала в основата на официалната българска политика. Разработваше се отдавна самият план за дележа. ... защото всички, които ръководеха нашата държава бяха единодушни по начина, с който ще действуват при благоприятно политическо положение – войната. Трябваше да се осигури само по-голям дял от откритото наследство.” (Петър Тодоров. Погромите на България, т. 1, София, 1930 г., с. 58.)   Тъжно и страшно признание, особено когато е изречено от един български политик националист. „Да се осигури само по-голям дял от откритото наследство” – ето я истинската същност на националния идеал по отношение на Македония.   100 години по-късно отново се повтарят неистини, без нито за миг дори да се допусне, че националният идеал на македонския народ е бил по-различен от националния идеал на нейните съседи?
          Антон Попов, най-близкият приятел на Вапцаров, заедно с когото е разстрелян през 1942 г., в своя репортаж „Пътни бележки и размишления” изразява твърде по-различно виждане за идеалите на македонския народ и тази „освободителната война” от 1912 година.     П Ъ Т Н И   Б Е Л Е Ж К И   И Р А З М И Ш Л Е Н И Я   1   Там е моята родна земя... Там е моят хайдушки Пирин, от първите дни записал се с песни, приказки и легенди в душата ми, вирнал снежно сини рамене във висините, забил очи далече в простора, чертае с остър поглед границите на родината моя – до Шар, до Егея, до Родопи и Рила. Там е моята хубавица Беласица, моят беден Огражден, моите, нашите планини, градини, ниви и поля, топлите ниви и поля на юг до Егея, пейзажът на моята родна земя... И тоя пейзаж в тия априлски пролетни дни ще сгрее душата ми и ще направи в жилите и сърцето ми да бликне друга кръв, защото други сокове бликат в тая земя, друг вятър вее там, друг е дъхът на цветята и друга е песента на нивята, на гората, друг е образът на тая мъченическа земя, на тоя мъченик народ, жив в своята борба, бодър за друго бъдеще, с живи копнежи, живи идеали...   2   Наоколо изорани ниви, изпръхнала земя – хлебна земя, копани лозя, цъфнали праскови, череши, сливи. Преваляме хълм, покрит с ниви и градини, грижливо обработени. Целият хълм е една цъфнала овощно градина. Пролет е. Топъл вятър струи от юг. Тучна трева е избуяла. Жари топло слънце. Далече на юг прозрачното пролетно небе се допира до мораво сините очертания на Пирин – най-свидната красота на моята земя, наша радост, наша надежда, гордо упование на моя бунтовен народ. Ние сме на македонска земя, през сълзи наша, скъпа ни с жертвите, които взе борбата за свобода, с кръвта проляна, триж по-свидна станала с борбата на най-свидните чеда на моя народ за свободата ни, скъпа ни с едно велико и героично минало, споило целия народ в една борба, в една съдба, скъпа ни от черните спомени за една жестока и подла братоубийствена борба, станала скъпа и непрежалима за всички прокудени от нея, които сънуват родна стряха, родни ниви, родна реч; свидна в бляновете ни, в копнежите ни да видим тая велика правда за тая разорена окървавена земя, за тоя избит, поруган, унижен, угнетен и обезправен народ – да бъде свободен, да бъде земята ни свободна... Сега е спокоен и слънчев пейзажът на тоя кът от нашата македонска земя. Пролетно е разгърдила гърди земята и диша. И колко живот блика в тая земя, колко кротки надежди събужда тя в гърдите на тоя работен народ... И колко силно е подземното бучене на тая земя, как неуловимо бие пулсът на една борба, която утре ще се увенчае със зарите на свободата... И как тя ни заклина, как ни кара през сълзи да шепнем своята любов към нея, към народа й сиротен, за да обещаем да бъдем дружно в борбата... Как тя – земята ни, – той – народът ни, тоя народ, който е сега по нивите – ни вдъхват вяра, вливат бодрост, за да видим в едно радостно бъдеще тоя твърд народ, тоя велик в своите страдания народ, тоя непобедим в своята борческа воля народ – твърд като скалистите грамади край Струма, като канарите на Пирин – да видим тоя народ изправен, възмогнал се за нов живот, за свободен живот... И колко хубаво ще знае тогава да пози свободата си...   3   „Ето ни в село Бараково. Тук е била старата граница с Турция. Оттук на юг е македонска земя. До 1912 година оттук е минавал пътят за Македония – цяла под турска власт, но и цяла в своята борба, цяла в своя живот, цяла за своите идеали, за своите надежди, цяла и неразделна в сбъдването на своя идеал – свободна и независима; цяла и неподелена за своето бъдеще, с много енергия за борба, с много самоувереност в своята борба. А ето, дойде коварната 1912 година. Коварна със своите планове за подялба на едно неделимо цяло, цинична със своите планове за се търгува с една земя, която не беше „ничия земя” и която докара до отчаяние и безсилие търгуващите от невъзможността на който и да е от тях да докаже своите права на собственост.         1912 година... Това е едно начало на една жестока съдба, начало на ново, по-черно робство, на нови борби за подялба на тая „ничия земя”, вчера и днес повалена жертва на балканските хищници, а днес и утре може би апетитна гозба на апенинския вълк... Но ето че толкова бодър въздух поява от юг сега, в тоя пролетен априлски ден, толкова ароматно дишат цъфналите сливи, череши, праскови в тоя плодороден край, толкова бодър е видът на тези нивя и поля и толкова умни са станали тези хора от страданията, които са изживели, та струва ми се, че при първия опит за нова подялба на тая неделима земя тези балкански и извънбалкански грабители ще разбият главите си в първия пристъп. Защото това не е „ничия земя”, а просто наша македонска земя, наша бащина земя, земя на рибарите край Егея, на селяните, на ратаите, на работниците, на еснафите, на прокудените ни братя по света, на всички македонски хора; защото това е нашата македонска земя, тъй както е наша кръвта, която блика в жилите ни, тъй както е наша кръв и плът идеалът да я видим свободна...   Антон Попов, Избрани произведения. София 1960, с. 90 – 94.

и аз се казвам Петър. Имали сме и цар Петър... Като камък сме, нали? Пишете разкошно. Знаете и как и какво да цитирате, но защо не се замислите, че и родопчани могат да възпеят своята планина. Нима Хайтов не го е направил? Ами Добруджанци? Шопите, ако щете... Ами хората от Розовата долина? Тъй мисля аз. Ако знаете какво самочувствие имат хората от Сопот, Карлово и Калофер! Ами само те ли. Значи ли, че трябва да се парцальосаме като последни глупаци? Мислите ли, че няма хищници и днес като тези от 1912 година?
Не зная къде да прочета защо Руско-турската война не е довела до освобождаването и на Македонската земя... Пак ли великите сили са се намесили? Наистина не зная. Бъдете жив и здрав!

Тази песен я слушам от 1963 година. Има неща, които Вие не знаете, не сте ги преживели.
Аз съм македонец и по рождение, и по произход. Още при първото преброяване след 9-ти септември баща ми ме е записал македонец, а може ли някой сериозно да твърди, че по-добре от баща ми знае какъв съм по народност? Македонец ме е зписал той и при преброяването през 1956 година.
През декември 1965 година с насилие и терор беше сменена националността на близо 180 000 македонци от Благоевградски окръг, като всички среднисти и висшисти бяха принудени да подпишат "доброволно" "молба" за промяна на националността от македонец на българин. Мнозина бяха държани по няколко дни из сеновали и други помещения при декмврийския студ, дакато ги принудят да се пишат българи. (Тези факти се премълчават от българските историци и управници или още по-лошо - изопачават се с отвратителна гавра с нашите чувства.) Гордея се, че съм от малцината, които не се уплашиха да отстояват своята етническа принадлежност и останаха македонци.
При преброяванията през 1975 и 1985 година вече не се отбелязваше националността, като до 1981 година в паспортите в графата "Националност" се поставяше чертичка - така всички български граждани от хора се превърнаха в чертички, а след 1981 година и самата графа "Националност" беше премахната, та и чертичките отидоха в небитието. На последващите преброявания през 1992, 2001 и 2011 година в преброителните картони отново изразих своята македонска идентичност. Така че аз съм роден македонец и досега никакви сили не са били в състояние да променят това. И ще си отида достойно от този свят като македонец, с чувство на гордост от изпълнения синовен дълг - да не изменя на своя македонски народ.